miercuri, 20 februarie 2013

http://www.rgnpress.ro/rgn_13/categorii/politic/8393-arhimandridul-policarp-adjunct-al-episcopului-bulgar-din-zona-vidin-ataca-pe-romaniivlahii-din-timocul-bulgaresc-acesta-declara-ca-vlahii-nu-sunt-romani-.html

marți, 12 februarie 2013

Залели последния вампир с вряло вино 02.09.2012 09:02; Ваня Ставрева; 3432; 2; 2 Традицията на гроба да се украсява плодно дърво с бели и червени конци е запазена и до днес в Раброво. Ритуали за предпазване на мъртвия от вампирясване се извършват и днес в целия Видински регион. Това сочи мащабно проучване на етнографа Сашка Бизеранова, която наскоро защити дисертация в СУ "Св. Климент Охридски" "Между живота и смъртта - погребални и поменални обичайни практики при българи и власи във Видинско". Изследванията й на обичаите при преминаване от "този" към "онзи" свят са установили, че погребалната традиция във Видинския край е жива и отразява изключително архаичен пласт, останал сравнително незасегнат от времето. Във Видинско се смята, че смъртта бележи ново начало. Тя не означава край на човешкото съществуване, а с нея започва етапът на преминаване от земния свят към отвъдния. Двата свята съществуват едновременно и са в определени зависимости един от друг. Забиването на вретена и опалването на гробовете са част от ритуалите срещу вампирясване и се изпълняват и сега във Видинско. СНИМКИ: АРХИВ НА САШКА БИЗЕРАНОВА "Специфично за българите е предпазването на мъртвия от вампирясване. Това се осъществява в целия Видински регион. В обичая влизат много обредни действия за разлика от Североизточна Сърбия и части от Румъния (Олтения и Банат), където се извършва само опалване на гроба", обяснява Бизеранова. При обиколките си в селата тя попаднала и на последния случай на вампирясал мъртвец, за когото бил запазен жив спомен. Възрастна жена й разказала, че през 1902 г. гробът на нейния дядо бил разкопан, защото след смъртта му всяка нощ умирало по едно животно в дома им. С разрешението на кмета изровили ковчега. Когато го отворили, видели, че починалият бил с розови бузи, косата и ноктите му пораснали, а той се бил обърнал на една страна. Пробили тялото му с кол и полели гроба с вряло вино - така измирането на животните спряло. Между обичаите при българи и власи във Видинско съществува значителна близост. При българското население са съхранени повече езически детайли с древен произход, докато при влашкото влиянието на християнската религия е по-силно. Според българската етнокултурна традиция преминаването от света на живите към света на мъртвите продължава дванадесет месеца, при помените има няколко етапа. Началната фаза обхваща настъпване на смъртта, погребение, третини, деветини и четиридесет. В траурния цикъл се включват полагания на три, шест, девет месеца и година, когато траурът се прекратява. Календарната обредност обхваща трите задушници, Тодоровден, поменалните хора (те се изпълняват основно на втория ден на Великден и са съхранени само във Видинския край), Коледно-новогодишния празничен цикъл и връзката му с култа към прадедите. Действията срещу превъплътяване започват още със смъртта - тялото задължително се пази през нощта, за да не бъде прескочено от котка или яре, което се смята за дяволскоживотно. При изнасянето на трупа на прага на къщата се спира и се прави поклонение. В някои села преминаването под ковчега или притеглянето му насочва към архаични елементи, които имат за цел съхранение на живите членове от семейството. При влашкото население единствено се забива пирон в къщния праг. Слага се и конец, равен на ръста на починалия, под прага или в пукнатина в стената. Пирон се забива и на мястото, където е бил мъртвият. "Този обреден предмет се свързва с практиките срещу превъплъщение, а прагът като обредно място гарантира спирането на евентуалния вампир и предпазване на домашните", пояснява етнографката. Опалването на гроба също се практикува и до днес. На някои места се прави веднага след погребението, на други - на първата или третата сутрин. Има случаи и когато се извършва в събота - деня на мъртвите, но задължително следобед, когато слънцето започне да залязва. Опалването на гроба става в пълно мълчание. В него участват от един до петима души. В някои села още се държи да се прави от жена, която е вдовица. Паленето на огън и изгарянето на конопен конец по посока, обратна на часовниковата стрелка, се практикува, за да се прекъсне злото и да се предпазят семейството, родът и селището от вредителя, в какъвто може да се превърне недоволен мъртвец. В много села опалването е съпроводено и с различни други действия срещу вампирясване. Най-разпространеното е забиване в гроба на вретена, на пирон, на тръни или на глог. Има още маркиране на гроба с конец, садене на чесън, боб, просо, татар. На някои места вретено и чесън се слагат в самия ковчег. Трошенето на съдове у дома на мястото на смъртта обаче се практикува рядко - запазено е в с. Делейна. По-често това става на гроба, където обикновено се чупи керамичен кастрон или керемида, с която са кадили при опалване или на 40-ия ден. "Обичаят е разпространен и в бивша Югославия, у украинците и други групи. За него се срещат различни тълкувания, но най-основателно е това, че шумът при чупенето на съдовете пъди смъртта. Чупенето е равнозначно на промяна на реда, на състоянието, на целостта на дома. Целта е душата на починалия да напусне дома", казва Бизеранова. И българи, и власи във Видинско гледат на смъртта като на път - пътникът се отправя към отвъдното, но за да се стигне дотам, се изминава път, натоварен с ритуали. Обичаите при власите във Видинско са много по-близки до българските, отколкото до румънските. Погребението става след задължителната нощ в дома на покойника, а не както при румънците на третия ден. Спирките по пътя към гробището при българи и власи са еднакви и се осмислят по сходен начин. Спира се на три места, на кръстопът и се хвърлят монети, за да се плати пътят на мъртвия към отвъдното. Самото погребение съдържа еднакви елементи, които целят предпазването на живите, съхраняване на рода, който напуска починалият. При смърт на ерген или мома се изкоренява плодно дърво, украсява се с вълнени конци и панделки и се засажда на гроба, защото се вярва, че душата се подвизава на дърво и ще има къде да почива. Затова гробищата в много български села приличат на плодна градина. Във влашкото с. Раброво обаче дървото не трябва да се прихване и предварително се режат корените му. Украсеното с бели и червени конци сухо дърво се държи до 1 г., когато се маха и се слага надгробен паметник. Представите са, че раят е наблизо, потънал е в зеленина, има музика и се играят хора, а в ада попадат единствено убийци, самоубийци и хора, които не са пожалили вдовица или сираци. На грешниците също им се дава възможност за изкупуване на греховете след смъртта и отиването им в рая. Във Видинско е запазен и друг ритуал, който се извършва, когато в едно семейство в рамките на година почине втори човек. За да се избегне трета смърт, в гроба на втория починал се хвърля главата на заклана кокошка, като се приема, че това е третата жертва. Прекратяването на траур и свързаното с него изпълнение на обреден танц във Видинско се наблюдава предимно във влашките села, но се среща и в чисто българските Градец, Ново село и Винарово. Обичаят "даване на хоро" за починали се прави в първия и втория ден на Великден. В началото на миналиия век във Видинско такива хора се правели само за починало момче, а сега - и за възрастни, жени и деца. "Огньовете, оплакванията, играенето на хоро, посветено на мъртвите, говорят за съхранен старинен културен пласт във Видинско. Спазвайки традициите, живите си осигуряват покровителството на своя починал, добруване, за което вярват, че зависи от предците, и в същото време сепазят от нечистата енергия и сила, която би могла да разкъса земния свят", казва изследователката.
12. РАЗПРОСТРАНЕНИЕТО НА ВЛАСИТЕ МЕЖДУ ТИМОК И МОРАВА И НА ЦИНЦАРИТЕ В МАКЕДОНИЯ [1] Проф. д-р Стоян Романски II. ВЛАСИТЕ МЕЖДУ ТИМОК И МОРАВА 1. Разпространение Разпространението на влашкото население в покореното кралство Сърбия започва от река Тимок, гдето влашките колонии, изпрошарени с някои невлашки села, стоят в непосредствена връзка с влашкото население във Видинско и продължава в планинските места на запад от Тимошката долина, в която влашките села се сгъстяват, за да се разредят наново в равнините по долното течение на р. Пек, Млава и Морава. На десния бряг на тая последната река спира разпространението на влашкия елемент на запад. Следователно то е ограничено в областта между реките Морава от запад, Дунав от север и Тимок, или старата сръбско-българска граница от изток, като достига на юг до линията на планината Рътан — водораздела между Църна река и Моравица, или по-точно до една дъговидна завита линия, която започва от върха Връшка чука на сръбско-българската граница и завива през планината Рътан за устието на р. Раваница в Морава (при града Кюприя). Тази област обсяга два цели окръга, Неготински (Крајински) и Пожаревски, северните околии на два други окръга: Зайчарска и Болевска от Зайчарски (Тимочки) окръг и Кюприйска (съставена предимно от села от предишната Паракинска и Деспотовска околия) [*], Деспотовска и Свилайска (Ресавски срез) от Кюприйския (Моравски) окръг. А понеже Неготинският окръг има пет околии, именно Бързопаланска, Д. Милановска (Поречки срез), Кладовска (Кључки срез), Неготинска и Салашка (Крајински срез), и Пожаревският седем — В. Градищенска, Гълъбска, Жабарска (Моравски срез), Жагубишка (Хомољски срез), Кучевска (Звишки срез), Петровска (Млавски срез) и Пожаревска, то тази област включва в себе си цели седемнадесет административни околии, в някои от които, например в Долномилановската, няма нито едно чисто сръбско село. Общата повърхност на тази област (като се сметне вътре някогашната Паракинска вместо сегашната Кюприйска околия) възлиза на 10 773,7 кв. м. Населението ѝ според сръбското преброяване от 1905 г., от чиито предходни резултати разполагам (вж. Преизхотни ресултати пописа становништва у домаће стоке у краљевини Србији за децембра 1905 године. Белград, 1906), е било 503 658 души жители. Според преброяването на нашите власти след окупирането на тази област от българските войски то възлиза на 433 756 души жители. Последното число е сбор от ония сведения, които бяха постъпили в околийските управления за числеността на населението в отделните общини; следователно то е само приблизително вярно, тъй като не всички *. В сръбско време град Кюприя е бил само окръжен, но не и околийски център. 204 сведения са съвсем точни. Във всеки случай, както сам констатирах в ония села, в които можех да добия сам сведения, действително съществува намаление на населението дори в сравнение с това от 1905 г. и то от мъжкото население повече, отколкото от женското — нещо естествено, като се вземе предвид, че главната причина за това намаление са войните и свързаните с тях бедствия. Може да се разчита, че около 10 % от това население, забягнало или интернирано, след сключването на мира ще се завърне у дома си, та изобщо населението на тая област не надминава 500 000 души жители. Съществуването на голям процент влашко население в тази област се изтъква и от сръбските официални статистики. Според преброяването на населението от 1884 г., при което е правено различие и по матерен език, в цяла Сърбия, която тогава наброявала 1 901 736 души жители, е имало 149 727 души жители „румуни” (власи), сиреч 7,87 % от всичкото население; 5 196 души жители от тях били градско население и 144 531 души жители селско (вж. Државопис Србије, св. XVI, Белград, 1889, с. XXVIII). Изобщо „у Краљевини Србије долази, от становника туђе народности, нај-веће део на Румуне, којих има само у четири округа. — После Румуна иду Цигани, који су по овој земли населени. Према овим две ма народностима број останалих становника туђе народности само je незнатан.” Четирите окръзи, за които е тука думата, са окръзите на нашата област, а именно Крајински (Неготински), Пожаревачки, Ћупријски (който тогава обемал само околиите отсам Морава, и то без Ражанско, сир. приблизително днешните си северни околии, които спадат в населената от власи област) и Црноречки (Зайчарски), който се състоял само от околиите Зайчарска и Болевска. Според тая статистика тези четири окръга имат следния процент чуждо население: (Все там с. XVII). [[ Крајински, Пожаревачки, Ћупријски, Црноречки ]] Като се вземе предвид, че всичкото чуждо население в Сърбия съставя всичко 10,96%, от което само влашко е 7,87% и че останалото чуждо население — 2,09%, от което 1,79 % (или 34 066 души) цигани, е сравнително равномерно разпределено по цялата страна, то явно е, че чуждото население, за което е дума в тези четири окръга, са почти изключително власите. Според преброяването от 1890 г., когато всичкото население в Сърбия е било 2 167 961 души, власите наброявали 148 684 души, сир. 6,64% от всичкото население на страната. Докато сръбското население през периода от 1884 до 1890 г. се увеличило с 262 571 души, или 205 с 15,51%, влашкото е намаляло от 7,87% на 6,64%, както изобщо чуждото население показва намаление от 10,96% на 9,53%. Най-много чуждо население, разбира се, власи, и тоя път се изтъква в северните окръзи източно от Морава: (Вж. Статистика Карљевине Србије, књ. I, Белград, 1893 г. с. LXVII след.). [[ Крајински (Неготински), Пожаревачки, Моравски (или Кюприйски), Црноречки ]] В приложеното графометрическо изображение на тогавашното „становништво по народности” се вижда, че румъните са начертани с определена боя, преобладават в процентно отношение в Неготинския окръг; достигат близо половината в Зайчарския (Црноречки) окръг, който тогава се е състоял само от двете си днешни северни околии; съставят значителен процент вследствие на увеличението на окръга с територия отвъд Морава. Според преброяването на 31 декември 1895 г. от всичкото население на Сърбия, което възлизало на 2 312 484 души, власи били 159 510 души: 153 560 души селяни и 5950 души граждани. От тях били в [[ Краински, Пожаревски, Моравски (или Кюприйски) с Ягодинско, Църноречки (Зайчарски) ]] Вж. Статистика Краљевине Србије, књ. XIII, други део, Белград, 1899 г., c. XCVI след., гдето е приложена и графометрическа таблица за процентното отношение на чуждото население към сръбското по окръзи и от която се вижда също, че „румуни су настањени поглавито у ова четири округа: крајинском, црноречком, пожаревачком и моравском; у крајинском и у црноречком округу има их највише, у пожаревачком мање, а у моравском најмање”. За забелязване е, че при това преброяване е държано сметка още за числото на власите, които говорят и които не говорят „и сръбски” (приликом пописа бележено je у пописне листе румуна, који од њих поред свог матерњег језика говоре и српски), и е получено в резултат, че от всичкия брой власи само 36 755 души говорят и сръбски покрай майчиния си език, и то естествено повече мъже (22 214 души), 206 отколкото жени (14 561). От тези говорещи и сръбски власи спадат в Крайнски окръг 5839 души, или 10,70% в Пожаревски 19 442 души, или 32,95%, в Моравски 1538 души, или 16,56% и в Църноречки 9019 души, или 25,89%. От това се вижда, че дори в Кюприйския (Моравски) окръг, гдето според тези данни влашкото население е незначително на брой накъм сръбското, то се държи добре и само един неголям брой говори и езика на страната, и то също така повече мъже, отколкото жени: на 100 мъже, които говорят и сръбски, все в същия окръг се падат само 36,4 жени, които знаят и сръбски. Най-сетне преброяването на населението в Сърбия от 31 декември 1900 г., последното, което имам на ръка (Статистика Краљевине Србије, књ. XXIV, други део, Белград, 1905 г., с. CIX след.), отбелязва също влашкия елемент в Сърбия, ако и значително намален в сравнение с броя, показан от по-раншните статистики: от 2 492 888 души жители власи са (служе се језиком српским) само 89 873 души, или 3,61%, и то естествено почти изключително в същите четири окръга: Крайнски (Неготински) 34 619 души Пожаревски 26 965 „ Моравски 7 170 „ Тимочки (Зайчарски с Княжевско) 19 963 „ (Пак там, с. 100). Несъгласието между резултатите от тия четири преброявания се дължи не на посърбяване на влашкия елемент, както би могъл да си помисли човек, имайки предвид намалението му в статистиката от 1900 г. в сравнение с по-старите, а на невярно записване. Ако съпоставим например статистиките за Кучевската околия (Звишки срез) от Неготинския окръг, в която само три поселища (градецът Кучево и селата Кучайна и Мишленовец) са сръбски, а всички други — чисто румънски, виждаме едно и също село в една статистика като сръбско, в друга влашко или смесено. Така например и до днес чисто влашкото село Каона в статистиката: от 1884 г. е отбелязано с население 827 души жители, и то все от чужда народност (не сърби), а нито един сърбин; в 1890 г. — 862 души жители, от които само 8 души „друге народности”, а всички други 854 души сърби; в 1895 г. — 920 души жители, от които 918 души от друга народност, сир. власи, а само 2 сърби; и в 1900 г. — 1005 души жители, и то всички само сърби! Подобно нещо виждаме и с влашкото село Мустапич (Мустапи), все от същата околия: в 1895 г. — 1544 души жители, от които 738 сърби и 806 души от друга народност; 207 1890 г. — 1396 души жители, от които 1391 сърби и само 50 души от друга народност; и в 1900 г. — 1614 души жители, от които 628 души сърби и 986 души от друга народност. И така с много други села и от други околии на влашката област. Вследствие на това моя грижа при пътуването беше да установя точно кои села в посочената област са чисто влашки и кои смесени, като в последните се стараех да установя приблизително отношението между единия и другия елемент главно по броя на къщите, а в свръзка с това и на жителите. Третият елемент, циганите, които ги има във всичките села, оставих без внимание, тъй като в повечето случаи във влашките села те говорят само влашки, а вън от това съставят, с редки изключения, незначителен процент. В резултат от тая моя анкета се установи следното отношение на населените места по народност: От това се вижла, че от всички поселища (села и градове) в очертаната област, които са 291, почти половината, именно 193, са влашки, и то 151 чисто влашки и 42 смесени. Броят на влашките поселища би надминал броя на останалите, ако бяхме сметнали махалите на някои пръснати по салаши влашки села, например в Кучевска околия като в с. Дубока, Нересница и пр., като отделни поселища, както е направено в сръбските статистики. От всичкото население, което според събраните от нашите административни власти във всички тия поселища възлиза, както видяхме, на 433 754 души, към средата на 1916 г. власи са според моето пресмятане 181 696 души, или почти 42% от всичкото население. Приложим ли нашето пресмятане на власите към общата сума на населението в тая област през 1905 г. както ни о известна от „Претходни ресултати пописа становништва” за тая година — 503 658 души, каквото число на населението приблизително би се получило след възвръщането на прокудените при войната жители по домовете си, то власите тогава възлизат на 212 405 души. Според моето пресмятане, следователно, непосредствено след свършването на вой- 208 ната в областта между Тимок и Морала влашкото население — ония жители, които говорят влашки и се знаят и чувствуват като власи, ще възлезе на 200 000 души. От 181 696 души власи в 1916 г. се падат в Неготински окръг............ 60 093 души или 69% Пожаревски окръг............ 73 168 „ „ 35% Зайчарски окръг (две околии) ... 33 627 „ 44% Кюприйски окръг (три околии) .. 14 808 „ 23% 1.1. Неготински окръг Влашкият елемент в този окръг, чието население в 1916 г. възлизаше на 86 168 души (в 1905 г. било 104 530 души жители), е сравнително най-силен в целия край и съставя почти три четвърти от всичкото население в окръга. Трите му северозападни околии — Долномилановска, Кладовска и Бързопаланска, са почти изключително влашки. В първата няма нито едно чисто сръбско село, във втората само едно — Петрово село, или Кралевец, населено преди 60-ина години с черногорци от племената Цуцко, Мирковићи и Паковићи, а също и в третата само едно — Щубин (1963 души жители). Това село стои в свръзка с други девет чисто сръбски села от Неготинска околия (Видровец, Ясеница, Карбулово, Чубра, Речка, Ралево, Смедовец, Темнич, Раец) и десет от Салашка околия (Салаш, Брусник, Сиколе, Поповица, Метриш, Шаркамен, Търняни, Кленовец, Копривница, Елешница), които образуват острови от чисто сръбско население, преселено отдавна от западни сръбски краища, заобиколени отвсякъде с влашко население. а) Долномилановска околия Долномилановска околия, наречена в сръбско време „Поречки срез” по името на някогашния островен дунавски град Пореч, обсяга по-малка, ала изключително планинска местност, вследствие на което е слабо населена: тя има 13, повечето пръснати в планината по „салаши” (колиби) селища, от които 9 чисто влашки и 4 смесени с население всичко 11 516 души жители. Власи има 9443 души, или 82%. Чисто влашки села са следните: Мосна — 127 къщи с 512 жители, на р. Поречка, недалеч от устието ѝ в Дунава, е било чисто влашко село още в 1733 г., когато имало всичко 11 къщи власи (имат хљебов 11, власи). Вж. Извештај Максима Ексарха 1733, в Гласник, 56, с. 136. Тополница — 160 къщи с 818 души жители, все на р. Поречка, по-горе от Мосна. Клокочевец — 200 къщи с 881 души жители. 209 Църнайка — 260 къщи с 1114 души жители. Танда — 147 къщи с 526 души жители. Горияни — 400 къщи с 1684 души жители. Рудна глава — 360 къщи с 1258 души жители. Дебели луга — селце от Долномилановската община, 45 къщи със 190 души жители. Голубина — 240 къщи с 1034 души жители — на брега на Дунава източно от Д. Милановец. Една част от населението говори и сръбски и се показва охотно за сърби. Смесени са: Градецът Долни Милановец — 1400 души жители, повече сърби, отколкото власи. Власите живеят в отделна махала от градеца, наречена Орешковица, която още в 1733 г. е съществувала като чисто влашко село с 22 къщи (вж. Извештај Максима Ексарха 1733 г., Гласник, 56, с. 136). Болетин — 164 къщи със 703 души жители, повечето власи. В 1733 г. е било чисто сръбско село с 9 къщи (вж. Извештај Максима Ексарха 1733 г., с. 136). Мироч — 96 къщи с 418 души власи. Основано преди петдесетина години от българи из Видинско, които преди освобождението на България се изселили оттука и на мястото им заседнали власи от Поречко и сърби от Тимошко (Неготинско). Градецът Майданпек — 190 къщи с 1100 души жители, чието рударско население е повече влашко, но има и немци и словаци, все от Маджарско. б) Кладовска околия Областта на Кладовска околия, която в сръбско време се наричала Кључки срез по името на големия завой, който прави Дунав при Кладово, до неотдавна е била изключително влашка. От 20 поселища, които образуват околията, 19 и сега са чисто влашки и 1 смесено, именно градецът Кладово (500 къщи с 200 души жители), в който сръбският елемент, който е малоброен, се представя от няколко чиновнически семейства, а също и от търговци, пришълци от разни страни, главно от Банат и Бачка. Чисто сръбското село Петрово село (или Кралевец) в планината между Кладово и Текия е, както видяхме, скоро заселено от черногорци. Всичкото население на околията в 1916 г. възлиза на 19 057 души, от които власи 17 477 души, сиреч 91%. Чисто влашки села са следните: Кладушница — 805 души жители — на север от Кладово на Дунава. Давидовец (или по влашки Джерджевац) — 400 души жители, все на Дунава. Манастирица — 300 души жители, спада в Давидовска община. 210 Сип — 550 души жители, югоизточно от Кладово в завоя на Дунава. Мала Върбица — 1000 души жители; власите го наричат Vîrbiţa mică. Велика Върбица (влашки Vîrbiţa mare) - 1300 души жители. Рътково — 1500 души жители. Корбово — 1172 души жители. Ваюга — 1300 души жители, в чиято община спада и селцето Милутиновец (или Бърлога) — 400 души жители. Велесница — 503 души жители, край шосето за Бърза Паланка. Грабовица — 1500 души жители, все там. Любичевар (или Бордел) — 914 души жители, край брега на Дунава. Подвръшка — 1600 души жители, югозападно от Кладово; в неговата община спада: Речица — 102 души жители. Велика Каменица — 1208 души жители. Градецът Теква — 593 души жители, с незначителен сръбски примес. в) Бързопаланска околия Тая околия е също почти изключително влашка. Като се изключи чисто сръбското село Щубик, всички други поселища — 11 на брой, са все чисто влашки. Дори градецът Бърза Паланка (976 души), в който има 10-и на семейства цинцари от Гопеш, Македония, дошли преди 30 години, и българи от с. Буф, Битолско, е влашки по характер на населението си. Другите чисто влашки поселища са: Река — 400 души жители, което спада в Бързопаланска община. Купузище — 543 души жители. Слатина — 847 души жители. Михайловец — 1300 души жители. Мала Каменица — 952 души жители. Населението на всички села произхожда от отсрещния дунавски бряг (в Бърза Паланка например има доста семейства от с. Извор през Дунава в Румъния). В следните села от тая околия пък власите са предимно „унгурени” (по произход от Маджарско), като в по-западните влашки села: Уровица — 2173 души жители. Вратна — 457 души жители Ябълковец (влашки Якубовец) — 3675 души жители. Малайница — 975 души жители. Плавна (Пламна) — 1670 души жители. От 15 926 души жители в Бързопаланска околия на 1916 г. 13 963 души са власи, сиреч 88%. 211 г ) Неготинска околия В Неготинската околия, ако и да има 9 сръбски села, власите преобладават не само по числото на поселищата — единадесет чисти и едно смесено (градът Неготин), но и по брой на жителите и в процентно отношение. От 24 325 души жители в цялата околия власи са 13 845 души, сиреч 57%, в 1916 година. В града Неготин власите образуват отделна махала (с около 300 души жители). Останалите все чисто влашки поселища са следните: Дупяни — 1147 души жители (в 1905 г.). Душановец, или Джанево — 2469 души жители (в 1905 г.). Милошево, или Короглаш — 290 души жители. Самариновец — 545 души жители. Прахово — 120 души жители, и Кусик до него на Дунава — 50 души жители. Радуевец — 1800 души жители Сърбово, или Сърбовлаки — 500 души жители чисто власи. Особното му име няма никакво значение за етническия му характер. Буковча — 3200 души жители. Кобишница — 2000 души жители. Велково, или Блювановец — 480 души жители. Миланово, или Мокранье — 1770 души жители. д) Салашка околия Само тая околия в Неготинския окръг, наричана по-рано „Крајински срез”, е предимно сръбска. От 17-те поселища, които я образуват, само 7 са чисто влашки, а останалите — чисто сръбски. От всичкото и население, в 1916 г. 15 217 души жители, власи са 5365 души, а останалите са сърби. Власите следователно съставят само 35% от всичкото население на околията. Влашки села са: Луке — 1504 души жители (в 1905 г.). Глоговица — 1330 души жители (в 1905 г.). Дълбочани — 1074 души жители (в 1905 г.). М. Ясикова — 691 души жители (в 1905 г.). В. Ясикова — 1750 души жители (в 1905 г.). Табаковец — 400 души жители (в 1905 г.). Спада в Бруснишка община. Чоконяр — 204 души жители (в 1900 г.). Спада в Копривнишка община. Броят на жителите по села в тая околия давам според сръбските статистики, защото не разполагам със сведенията на нашите административни власти за числеността на населението по места. 212 1.2. Зайчарски окръг В населената с власи област спадат само двете северни околии от тоя окръг — Зайчарска и Болевска, които собствено съставят сами окръга до 1900 г. Влашкият елемент тук в процентно отношение е по-слаб, отколкото в Пожаревския окръг. От населението 75 792 души жители власи са 33 627 души, сиреч власите съставят 45% от всичкото население (в 1905 г. всичкото население било 82 438 души). При това повече от половината поселища в тия две околии са с влашко население: от 48 поселища 21 са чисто влашки и 4 смесени. Разпределението на влашкия елемент в двете околии е почти еднакво; той е застъпен предимно в северните им части. а) Зайчарска околия От всичкото население на тази околия — 48 765 души жители в 1905 г. (за числеността на населението в тая околия в 1916 г. нямам сведения) — 18 856 души жители са власи. Влашките поселища са на брой 12 чисти и 2 смесени, а всички влашки и невлашки са 26. Двете смесени поселища се състоят от власи и българи: едното е с. Гърлян (295 къщи, или 1380 души власи, и 122 къщи, или 698 души българи, колонисти от Тетевенско); другото е градът Зайчар, в който покрай българите и няколко сръбски чиновници има и власи в отделна махала от 200 къщи, или близо 1000 души. Чисто влашки поселища са: Пърлита — 634 души жители — власите са еднакви с ония от Гърлян и Зайчар и различни от „унгурените” в останалите села на околията. Шливар — 796 души жители. Лубница (влашки Лугница) — 1905 души жители. Гамзиград — 1037 души жители. В ново време са се заселили и десетина къщи „косовци” от близкото село Звездан. Метовница — 1547 души жители. Николичево — 1185 души жители. Слатина — 1674 души жители. Ощрел — 902 души жители. Брестовец (влашки Брестовци) — 1746 души жители. Бор — 1113 души жители Кривел — 2708 души жители Буче — 1331 души жители. В невлашките села населението се състои също от по-стари или по-нови пришълци от други места: или българи от Тетовско — като в чисто българските села В. Извор, Вратарница и Загражда (Заградско), или от преселници от Косово поле — като в Звездан, Вражогрънци и другаде. 213 б) Болевска околия От 22 поселища в тая околия 9 са чисто влашки и 2 смесени. Населението ѝ според доста точното преброяване от страна на тамошните административни власти, в 1916 г. възлиза на 27 027 души жители, от които — пак същото — са власи 14 771 души. Влашки села са следните: Доброполе — 921 души жители, от които 44 души влашки цигани и 1 сърбин. Бачевица — 1039 души жители, от които 9 влашки цигани и 46 сърби. Оспич — 1717 души жители, от които 3 сърби и 18 цигани. Савинец — 495 души жители. Ванаконя — 1281 души жители, от които 11 сърби и 24 влашки цигани. Боговица — 1071 души жители. Подгорец — 2223 души жители, от които 13 сърби и 28 цигани. Злот — 3321 души жители, от които 59 сърби и 55 влашки цигани. Тарбановец — 2217 души жители, от които 14 сърби и 17 цигани. Като смесени се считат следните две села: Мали Извор (влашки Извору ал Мик) — 1117 души жители, от които 400 души жители сърби и 23 цигани, и Луково — 1204 души жители, от които 628 души сърби и 341 цигани, повечето влашки. 1.3. Пожаревски окръг Този окръг е най-големият в цялата област и цял е прошарен от влашки поселища. Характеризирайки населението в Петровска околия (Млавски срез) от този окръг, един от проф. Цвиичови ученици, Љубомир Јовановић, в Насеља српских замаља, кн. II, Белград, 1903 г., с. 294, отбелязва, че „становништво у овој области тако je, да би, суде и по ношњи и по говору, човек, који није доволно познат, прошав кроз ову област могао помислити да je то сам влашки живаљ”, като добавя оше, че няма почти нито едно сръбско село „у коме не би било које мале, где са чује и влашки”. Тези думи важат, с редки изключения, за целия този окръг. Проследявайки разпределението на разните етнични елементи в поселищата по разните краища на този окръг, намирах села, които ми се посочваха като чисто сръбски, в които обаче се откриваха не само отделни влашки семейства, но цели влашки махали, в които при това се срещат още отделни личности, които не знаят сръбски. От друга страна, в някои чисто влашки села има родове, чиито сръбски произход се още помни, но които са се съвсем повлашили и подобно на останалото им население жените 214 обикновено не знаят сръбски. Югозападната половина на окръга е предимно влашка. Целият окръг има 207 096 души жители (в 1916 г.).от които власи са 73 168 души, или 35% от всичкото население. От всичките му 189 поселища 60 са чисто влашки и 26 смесени. Най-много чисто влашки поселища има естествено в източните му околии, гдето влашкото население е в контакт със сродното си население в Неготинския и Зайчарския окръг. а) Кучевска околия Кучевска околия, наричана в сръбско време „Звишки срез”, обхваща най-източния дял от Пожаревския окръг в планинските места по средното течение на р. Пек и граничи на изток с Долномилановска околия от Неготинския окръг. Както последната, и тя е почти изключително влашка. От 17 села, които я съставят (махалите от пръснатите села не се смятат отделно), включително с градеца Кучево, 14 са чисто влашки, а само 3 (градецът Кучево, близкото до него с. Кучайна и с. Мишленовец в северозападната част на околията) са сръбски. Изобщо от всичкото население, което наброява в 1916 г. 17 710 души, 14 675 души, или 82%, са власи. Следвайки нагоре въз течението на р. Пек, намираме следните чисто влашки села все в тая околия: Мустанич — 1156 души жители, край пътя за Пожаревец. Още на 1733 г. това село е било чисто влашко, 26 къщи (вж. Извештај Максима Ексарха, Гласник, 56, с. 140). От другата страна на р. Пек, на пътя за В. Градище, е селото Српци, което образува една община с близкото село Лешница. Двете заедно имат население 650 души. Турия ведно със с. Шумачай (976 души жители). Кална (сръбски Каона, влашки Камна) — 980 души жители. Церовица — 335 души жители. Спада в Кучевска община. Буковска — 880 души жители. Церемошия — 350 души жители. Спада в общината Кучайна. Майдан Кучайна отпреди години е запустяло. Нересница — 2445 души жители. Това село е пръснато нашироко и населението живее предимно в салаши, които образуват групи според името на местността: Гложени, Кисела вода, Поле, Поповец, Шевица и Комша, последната от които е населена главно от 30 къщи влашки цигани (коритари). Това село е засвидетелствувано от 1733 г. като населено само от 48 къщи власи (вж. Извештај Максима Ексарха, Гласник, 56, с. 146). Волуя — 1805 души жители. Към него спадат и населените със салаши землища Рудник и Св. Варвара. Засвидетелствувано в 1733 г. 215 като населено от 47 къщи власи непостоянни ("непостояни и семо тамо, вели, бежат”, вж. цит. съч., с. 146). Дълбока — 2408 души жители. Пръснати посалаши в местностите: Шевица, Понор и пр. В 1733 г. имало 35 къщи, все власи (цит. съч., с. 146). Раденка — 1407 души жители, пръснати по салаши. Към него спада и населеното със салаши замлище Ключата. Ракова бара — 865 души жители. б) Жагубишка околия На юг областта на Кучевска околия, наречена „Звижд”, се отделя посредством широкия горист гребен на Хомолските планини, който никъде не надминава 1000 м над морското равнище, от една студена планинска котловина, наречена „Хомоље”, в югоизточния край на която, край самата глава (врело) на р. Млава, се намира градецът Жагубица. Подобно на Кучевска околия и Жагубишка околия (Хомољски срез) е по население предимно влашко, само че сръбските села тука са повечко отколкото в първата (Суходол, Изворица, Милановец, Вуковец, Йошаница, Рибари и Крупая — почти всички в котловината); Влашкото население тук съставя 61% от всичкото население: 18 252 души жители, от които 11 152 души власи. От 20-те села, които съставят тази околия, 10 са чисто влашки и 3 смесени. В числото на последните е и градецът Жагубица (3500 души жители), в който преобладава влашкият елемент; власите населяват южната, по-голяма част на града. Смесени села са още: Креполин — 1300 души жители, 1/3 от които са власи, и Близнак — 600 души жители, в крайния югозападен кът на Хомољето. Медведица — селце, което спада в Близнашка околия. Магудица (или Милановец) — 450 души жители. Спада в общината на сръбското село Крупая. Чисто влашки села: Сиге — 424 души жители. Бресница — 100 души жители. Спада в Креполинска община. Осаница — 2000 души жители. Лозница — 2000 души жители. Селище — спада в Лазнишка община (200 души жители). Лесково — 987 души жители. Намира се на р. Велики Пек в крайния югоизточен кът на околията. Там са и селата: Ясиково — 802 души жители, Влаопе — 389 души жители. 216 в) Петровска околия И в тази околия, която обема областта на средното течение на р. Млава (затова в сръбско време се наричала Млавски срез), е доста силен. По численост на власите тази околия държи първо място в целия окръг (18 411 души власи, ала понеже околията изобщо е голяма, всичко 44 231 души жители), то те не са преобладаващ елемент: те съставят 41% от всичкото ѝ население. От всичките 35 населени места само 13 са чисто влашки и 3 смесени. Влашкият елемент е дал своя изключителен характер на селата от десния бряг на р. Млава. Действително и на левия бряг на тая река не съществува село, в което — както говори изследвачът на това краище Љубомир Јовановић (в Насеље српских земаља, кн. II, с. 294) — да няма махала, гдето да не се чуе влашки, ала като чисто влашко село от тая околия се счита обикновено само село Бусур. За забелязване е, че същият изследвач при подробното издирване произхода на отделните родове е могъл да установи, че всичкото население на тая околия — власи и сърби, са сетнешни колонисти от други места, настанили се тук от две столетия насам. Старото население било унищожено. Чисто влашки села са: Бусур — 1155 души жители. Планинско село, южно от Петровец. Ждрело — 1315 души жители. На десния бряг на Млава при входа на Горняшката клисура. Описано от Каниц в Пътуванията му по Сърбия (Serbien, 1868 г.). Стамница — 1439 души жители. Вишовница — 519 души жители. Мелница — 1945 души жители (в 1733 г. 10 къщи влашки, вж. Гласник, 56, с. 153). Кладурово — 1344 души жители. Рановец — 2100 души жители (навярно „Рахановац” у Макс. Радкович 1733 г., вж. Гласник, 56, с. 153, с 60 къщи власи). Манастирица — 1096 души жители. Кобилье — 1479 души жители. Старчево — 1017 души жители. Рашанец — 1630 души жители. Дубочка — 1827 души жители. Лесковец — 100 къщи с около 500 души жители. Спада в общината на градеца Петровец, с който е почти свързано. Въпреки това жените обикновено не знаят сръбски. Смесени села с по-значителен влашки елемент са: Велики Поповец — 1583 души жители, 1/4 власи. Панково — 551 души жители, наполовина власи. Орешковица — 1122 души жители, 1/3 от които са власи. 217 г) Голубска околия Тя се състои от 26 поселища, от които 7 села чисти власи и 2 смесени. Селата в тази околия са малки и броят на населението не е голям: 12 956 души жители в 1916 г., от тях 3720 души, сиреч 28% власи. Влашкият елемент е ограничен почти изключително в югоизточната част на околията, гдето е в контакт с населението на Кучевска околия, от която не се различава нито по говор, ни по носия, ни по обичаи. Чисто влашки села, като се върви от юг към север, са следните: Вукович (474 души жители), на десния бряг на р. Млава. Житковица — 313 души жители, което образува една община с Кудреж — 317 души жители. Снеготин — 335 души жители. Дворище — 542 души жители. Кривача — 546 души жители. Смесени села: Добра — 833 души жители. Власите преобладават. Пониква — 155 души жители, северно от Голубец. Власите съставят една трета от всичкото население на селото, и то почти посърбено. д) Великоградишка околия Тя обсяга 32 населени места в областта на долното течение на р. Пек. От тях 6 са чисто влашки и 2 смесени, всичкото население е 27 211 души жители, от тях 5501 души, или 20%, са власи. Чисто влашките села тук са групирани в три острова, всеки от тях по две села: Речица — (781 души жители) и Рам (284 души жители) на Дунава, западно от В. Градище. Тополовник (1600 души жители) и Глораково (501 души жители), край пътя от В. Градище за Пожаревец. Чешлева бара (1057 души жители) и Доляшница (744 души жители) в южната част на околията. Смесени са: М. Бресница — 250 души жители, най-южното село в околията. Спада в общината на с. Раброво. Кусич — 852 души жители, на брега на р. Пек. Влашката махала, която съставя една трета част от селото, е посърбена. е ) Пожаревска околия Тя е най-голямата и най-богатата в целия окръг. Има население 58 231 души, от които само 10 335 души, или 18%, са власи. Тя има 39 населени места, от тях 3 чисто влашки и 9 смесени. Селата са разположени главно по брега на р. Морава и на р. Млава. 218 Трите чисто влашки села са следните: Алидово — 228 души жители. То е в Кулска община, с която спадало по-рано в Петровска околия. Шливовец — 338 души жители. Спада в Криводолска община, южно от Пожаревец върху невисокия хълм, който се издига между Морава и Млава. Забрега — 340 души жители, Шапишка община, на пътя от Пожаревец за Кучево. Смесени села: Петка — 875 души жители, северно от Пожаревец край брега на Дунава. Половината му жители са власи. Търняни — 2000 души жители, предимно власи и малко българи. По-нагоре все по Млава следват: Салаковец — 675 души жители, от които около 250 души власи, останалите българи. В. Църниче — 850 души жители, от които около 600 души власи. М. Църниче — 1500 души жители, половината власи, а останалите сърби и българи. Велико село — 1700 души жители, от които две третини власи. На брега на Морава има също две смесени села: Брежани — 1560 души жители, гдето власите съставят 2/3 от всичкото население, останалите размесени българи, и Попяни (2500 души жители), в което живеят до 2000 души власи. Към тях принадлежи и градът Пожаревец, в който има влашка махала до 300 къщи (1300 души). ж) Жабарска околия Обединява селата южно от Пожаревец покрай р. Морава и върху широкия и нисък хълм, който отделя долината на р. Млава от Моравската долина. Сръбският елемент преобладава, но и влашкият не е незначителен. Населението е 27 985 души, от които 9384 души, или 33%, власи. По процент на влашкия елемент тя стои на четвърто място подир Кучевска, Жагубишка и Петровска околия. От 20-те села на тая околия 7 са чисто влашки и 7 смесени. Чисто влашките села са почти изключително по бърдото или от източната му страна в басейна на р. Млава: Връбница — 715 души жители. Тикевец — 492 души жители. Свинярево — 84 къщи Орлево - 135 къщи (двете в една община с 829 жители) Мирнево — 871 души жители. Кочетин — 593 души жители Породин — 3378 души жители (от които само 240 души са сърби и живеят в отделно селище Ливадица). Голямо село на р. Морава. 219 Смесени села — почти всички край р. Морава: Ракинец — 2570 души жители. Ореховица — 1507 души жители. Власите са няколко къщи новопришълци от с. Ждрело. Александровец — 3012 души жители. Власите живеят в една махала (35 къщи). Влашки дол — 1940 души жители, 3/4 власи. Палатка — 454 души жители, с 20-ина къщи власи. Върху бърдото. Сибница — 882 души жители. Бошняк — 611 души жители, половината власи. 1.4. Кюприйски окръг Влашкото население в този окръг е проникнало само в трите му северни околии — Свилайнска, Деспотовска и Кюприйска, и то предимно в отделни села, в които се държи доста добре. От всичкото население на трите околии — 64 698 души, власите са 14 808 души, или 23%. То живее в 13 чисти и 6 смесени села (всичките населени места в трите околии вкупом са 70). а) Свилайнска околия Както в количествено, така и в процентно отношение най-много власи в Кюприйския окръг има в тая околия. От 25 773 души население 7823 души, или 30% са власи. Те са събрани в 7 чисти и 2 смесени села (цялата околия има 24 поселища) в хълмистите места не само на север от Ресава, гдето те стоят в контакт с влашкото население от Жабарска и Петровска околия, но и на юг от Ресава. Чисто влашки села са следните: Витежево — 1415 души жители. Бобово — 2200 души жители. Прощинец — 366 души жители. Суботица — 827 души жители. Ясеново — 1334 души жители, Гладна — 412 души жители, и Мачевец — 257 души жители. Смесени са: Дубица — 956 души жители, половината власи и Тропонье — 1128 души жители, половината власи. б) Деспотовска околия Тая околия наброява 27 села по горното течение на река Ресава, от които само 5 с влашко население, и то добре запазило езика и носията си. Две от тях — Беляйка (986 души жители) и Ресавица (249 души жители), са чисто влашки, а останалите три смесени: 220 Жидиле — 569 души жители, от които власи 372 души Езеро — 528 души жители, от които власи 185 души. Поповияк — 303 души жители, от които власи 34 души. Населението на тая околия е останало твърде назад в духовно и просветно отношение. В цялата околия няма нито една черква извън манастира „Св. Манасий” на река Ресава. Вследствие на това има твърде много незаконни бракове, нещо нерядко и в останалите влашки околии в Тимошко-Моравската област. в) Кюприйска околия В тая околия има повече власи, отколкото в Деспотовската. От 21 211 души жители, 5159 са власи, сиреч 24%. От 19 поселища 4 са чисто влашки и едно смесено. Чисто влашки са Биграница — 2602 души жители, голямо и пръснато влашко село. Батинец — 813 души жители, най-южното чисто влашко село в басейна на р. Морава. Исаково — 875 души жители и Влашка — 484 души жители. Непосредствено на юг от последното село на брега на река Морава е смесеното със сърби село Субско — 921 души жители, от които 385 души са власи. 2. Език. Носия, време на преселението По език и носия влашкото население между Тимок и Морава се дели ясно на два неравни дяла: един източен, по-малък, по р. Тимок, и други западен, по-голям, от долината на р. Тимок на запад. Западният влашки диалект, сиреч диалектът на влашкото население в западния дял, се отличава с извънредно силна мекост на съгласните, която се характеризува най-ясно с прехода на зъбните съгласни d и t пред меките гласни i и е в сложни съгласни (африкати) dž и tš. Така думата dinte „зъб” се изговаря džintše (сиреч джинче), verde „зелен” — verdže, teĭŭ „липа” — tšeĭŭ и мн. др., при което, разбира се, африкатите dž и tš са меки (палатални) — мекостта им е изразена с чертица над тях. Явяването на тези африкати във всички случаи, гдето d и t са се паднали пред i и е, е повлякло подире си опростяването на по-предишните африкати dž и tš във всички случаи в шушкави спиранти ž и š, така щото думата cincĭ „пет” се изговаря не вече tšintši, както по-рано, но šinši, picior (pitšor) „крак” — pišor, cerĭŭ „небе” (tšerĭŭ) — šerĭŭ и т.н. По тези особености в говора се познава веднага влахът от западния дял на влашката област. Източният влашки диалект се отличава със сравнително по-слаба мекост на съгласните пред същите вокали, така щото зъбните съгласни d и ĭŭ в тези случаи се явяват омекчени d и t или дори преминали 221 в g и к: ǵinḱe „зъб” вм. dinte, v́erǵe „зелен” вм. verde, ḱeĭ вм. tieŭ „липа” и пр. При това, разбира се, старите африкати са останали непроменени: tšintši, pitšor, tšerĭŭ и т.н. Границата между двата диалекта започва от брега на Дунава между гр. Кладово (на изток) и с. Клудушница (на запад) и върви на юг между с. Милутиновец (Бърлога) и Речица, така щото всички села от местността Ключ остават в областта на източния диалект между Велесница и Велика Каменица, между Бърза Паланка и Река, и продължава на юг западно от с. Купузище, източно от Уровица, Вратна и Ябълковец, западно от Дупляне, Милошево (Короглан), Неготин, Миланово (Мокраће) и Велково (Баловановец), гдето стига р. Тимок. Южно от сръбския етничен остров при Неготин селата Табаковец, Велика Ясикова, Мала Ясикова и Чоконяр остават в източния влашки диалект, също Зайчар и близките две села: Гърлян и Пърлита (вж. картата). По такъв начин източният диалект обсяга изключително населението на селата в равнината на Тимок и край Дунава, а западният — планинската област на запад. Населението от едната и другата област се отличават на пръв поглед още по носията, именно преди всичко по облеклото на жените. При това най-характерна в западния дял е една престилка с дълги разноцветни ресни (често пъти толкова дълги, че ремъкът, на който висят, е почти изчезнал и изравнен с препаса), наречена „кицеля ку шукури” или просто, „шукури” (ресни), която се препасва отзад, а често пъти и отпред; отпред обаче се препасва по-често над везената бяла риза, тъкана пъстра престилка, наречена обикновено „завелка”. В източния дял пък вместо тая ресната престилка се носи обикновена пъстроткана престилка, наречена тук „опрег”, както отпред, така и отзад — предна престилка (опрег диканите) и задна престилка (опрег диндърът). Последната носия напоследък се е разпространила извън границите на източния диалект, като е възприета от населението през планината Мироч на р. Поречка (Д. Милановска околия). Езикът и облеклото — да не говорим за другите особености — сочат, че влашкото население от тези два дяла произхожда от две различни влашки области северно от Дунава. А това се узнава и от традицията. Влашкото население от западния планински дял се знае като пришло от Унгария, именно от Банат и Трансилвания, затова се нарича „унгурени”, докато власите от източния дял се наричат „царани” — дошли от „Цара Ромъняска” (румънската земя — Румъния). По говорните особености на отделни села може да се познае по-точно от кой край на отвъддунавските румънски земи произхожда това население. По тях също могат да се познаят раздвижванията на това население от едно място на друго подир преселянето: власите от селата Брежани, Салаковец, В. и М. Църниче (Пожаревско) говорят 222 източен влашки диалект като в Неготинско, отдето се преселили в началото на XIX столетие. Относително времето на преселването на това влашко население намираме опорна точка в познатото вече „Известие” на Максим Радкович, екзарх на Белградския митрополит, който по нареждане на последния пропътувал в 1733 г. окупираната от Австрия област южно от Дунава, за да проучи състоянието на църквата, свещениците и народа на тая област (вж. Гласник на Сръбското учено дружество, кн. 56, с. 117 сл.). От описанието на Радкович се вижда, че много от влашките днешни села в долината на река Поречка, Пек и Млава са имали още тогава или изцяло, или наполовина влашко население. Орешковица (сега махала от Д. Милановец) и Мосна в Д. Милановска околия били чисто влашки села, а Ястребица, което поне под това име не съществува вече — наполовина. Също с. Дворище при Голубец е било чисто влашко. Въз р. Пек с власи тогава са били населени селата: Кусич (наполовина), Среднево (наполовина), Чешлева бара, Зеленике (наполовина), Мостапич (смесено), Мишленовци (смесено), Нересница, Волуя и Дълбока. Западно от В. Градище на р. Рам: Тополовник, Кисилево (смесено), Затоне (смесено), Бискуплъе (смесено) и Кличевец (смесено). В басейна на р. Млава: Рахановец (сега Рановец), Мелница и Ждрело. Власи са населяли, следователно, областта по реките Поречка, Пек и Млава, а сигурно и Тимок (за Тимошката област не намираме сведения у Радкович), още от началото на XVIII столетие, дошли от през Дунава в обезлюдената вследствие на постоянни войни и въстания Крайдунавска област. Вследствие на естествен прираст и прииждане на нови колонисти, процес, който съществува и до днес (намират се още власи, родени отвъд), влашкото население се размножило и колонизувало областта на запад до Морава и на юг към Ресава и Кюприйско, гдето Радкович не отбелязва влашко население. Нерядко в днешните власи се крият повлашени сърби (например в Петровска околия), но има и обратни случаи. III. ЦИНЦАРИТЕ В МАКЕДОНИЯ Цинцарите в Македония съставят дял от един малък народец, който е разпространен повече в Епир, Тесалия и Албания, отколкото в същинска Македония, като засяга най-вече югозападните покрайнини на последната. Околното население, българско и гръцко, го именува власи, или по-специално куцовласи, а още и цинцари. Докато с първото име българите наричат също румънското население на север от Дунава, последното означава тъкмо тоя народец, който говори език сроден с румънския, но съдържащ характерни отличител- 223 ни белези, които го поставят като особен диалект от румънския език. След излизането на свят на познатото съчинение на Вайганд те са известни на науката и под име аромъни, както се наричат сами цинцарите на своя си език, докато по-рано употребителното име македоромъни, или македонски ромъни, което е неточно преди всичко затова, защото цинцарите са разпространени повече в други провинции на някогашна европейска Турция, отколкото в Македония, остана да се култивира в румънския печат с известна политическа тенденция — за искане компенсация при разрешението на Македонския въпрос срещу „пожертвуването” свои „сънародници” в Македония. Център на разпространението на цинцарите са склоновете на Пинд планина, а също и на планините Грамос и Олимп. Според проф. Вайганд, който през 1889-1890 г. в продължение на цяла година пътувал между тях, като посетил по-голямата част от техните поселища, дори и най-отдалечените, и успял да събере без съмнение най-точни сведения за тяхното разпространение и численост, цинцарите по онова време, както в центъра на тяхното разпространение в Епир, така и в Македония, Албания, Тесалия и някои провинции на Гърция, имали всичко 154 чисто цинцарски поселища и 76 смесени (с гърци, българи и албанци) с 149 520 души жители, кажи 150 000 души, които знаят още бащиния си език; като се прибавят към тях още максимум 10 000 души, които би се намерили в България и Сърбия, техният брой изобщо не надминава 160 000 души (вж. Weigand, Die Aromunen, I Bd., Leipzig. 1895, c. 281). Действително подир това можаха да се открият и други дребни, най-вече летни поселища, и то предимно в планините на Албания, но с това числеността на цинцарите, в които процесът на денацнонализиранe, особено там, гдето живеят смесени с гърци, въпреки засилянето на румънската училищна пропаганда, съвсем не е спрял, едва ли се измени чувствително. От румънска страна обаче броят на цинцарите се преувеличава до неимоверност. Някой си Гр. Гранда в предговора към една цинцарска читанка от А. Бочов, излязла в Букурещ 1887 г., ги изкарва, ведно с румъните в Сърбия и България до 3 143 450 души! Ала по-голямо одобрение в Румъния като че намира броят 1 200 000 цинцари, изчислени от Дим. Болотиняну в книгата му „Пътувания между ромъните в Македония и Св. Гора”, излязла още в 1863 г. Само в Македония според тоя цинцар живеят 450 000 негови сънародници, докато според Вайганд в нея, именно в областта между Островското и Костурското езеро, в Битолсkо, в планината Негуш западно от Бер, както и в отделни чисти и смесени цинцарски поселища в Западна и Източна Македония те възлизат на 62 405 души. В освободената от нашите войски част от Македония цинцарските поселища са ограничени почти изключително в Битолско. Самият 224 град Битоля крие в себе си голямо цинцарско гнездо, което тука както в повечето македонски градове се явява застъпник на гърцизма: от 6000 цинцари, колкото е наброявал тоя град в началото на 1916 г. (по-рано тука изчислявали до 8000 души цинцари), когато всичкото му население възлизало на 36 000 души жители, само 118 семейства, или около 600 души, са националисти, а всички останали са гъркоманн — считат себе си за гърци, докато в целия град рядко може да се намери някое чисто гръцко семейство. Западно от Битоля по склоновете на планината Перистер има четири чисто влашки села: Търново, 6 км западно от Битоля, с 1735 души жители все цинцари (до неотдавна имало 30 къщи албанци мохамедани), и до него, все по северните склонове на Перистер, през една рекичка, която ги отделя, Магарево с 1492 души жители все цинцари; на западния спусък на Перистер, всред планината, е с. Маловища с 1629 души жители, също само цинцари, а от източната страна, в една дълбока долчина, пресечена от р. Драгор, е с. Нижополе — 1228 души жители (по-рано имало и до 20 къщи албанци мохамедани). Отделно от тази група на северозапад е Гопеш, в Ресенска околия, чисто цинцарско поселище, някога голямо и богато, но сега намаляло и западнало: има 214 семейства с 1070 души жители, между които 9 семейства българи от с. Смилево, преселили се по време на въстанието. Предимно цинцарски е също и гр. Крушево, който също много е западнал и има всичко 5201 души жители, от които 2885 цинцари, и то 2378 гъркомани, а само 507 националисти; останалото население са българи, а имало е до неотдавна и 70-80 къщи албанци, сега повлашени и побългарени. Всичкото това цинцарско население е ново, заселено тука най-рано в края на XVIII столетие от югозапад, отдето избягало вследствие на обирите и преследванията по времето на Али паша Янински. Споменът за произхода на всяко семейство се пази още доста добре. Множеството от тях произхождат особено от Битоля, Магарево, Гопеш и Крушево, от разорения по онова време цветущ град в Албания Москополе, добри търговци и занаятчии, или от цинцарските селища в Грамос планина: от Грамости (в Крушево, Нижополе, Търново, Магарево), от Николица (в Битоля, Гопеш, Крушево), от Линотопе (в Битоля, Крушево), или от Мецово (напр. в Крушево), Фурка (напр. в Гопеш), от Самарина, Периволи и пр. Повечето от тези пришълци са били овчари, които дошли със стадата си в новите си селища. От такива е основано Крушево на мястото на един турски чифлик, при който имало десетина къщи българи, работници в чифлика. И днес останалите цинцари в Крушево са все пастири, чиито стада се намират в планините между Крушево, Охрид и Дебър, докато търговците и занаятчиите (най-вече златари и котлари), пръснати по гурбет из градовете на европейска Турция, Египет, България и 225 другаде, прибрали семействата си в новите си местоживелища. По такъв начин Крушево станал извор за колонизуване цинцари в ново време в някои други македонски градове, например в Прилеп, гдето между 20-тината къщи цинцари има преселенци и от влашките села при Крушево, Тръстеник и Бирино, сега разтурени, във Велес (25 къщи), Скопие (40 къщи), Куманово (30 къщи) и др. Крушовчани са заседнали като търговци също и в Битоля, глето търговията е повече в ръцете на търновчани и магаревчани, които отиват като търговци и в Смирна, Цариград, а напоследък като фабрични работници в Америка; в самото Магарево има индустрия: 6-7 фабрики (от които през тази година работеха три) за гайтан, шаяк, предена вълна, за фланели и чорапи. От Гопеш цинцарите отиват като кръчмари най-вече в България, гдето мнозина напоследък са се изселили със семействата си, а от Маловища също в Сърбия и Румъния. Цинцари намираме също в Ресенско, Охридско и Стружко, именно в самите градове: Ресен — 50 къщи преселени от Въртени в планината Грамос, от Москополе и — в ново време от — Гопеш; Охрид — 150 къщи в две махали, горна (120 къщи) и долна (30 къщи), от Лънга, Николица, Линотопе, неколцина от Москополе, а също и няколко семейства фаршериоти от Албания, които личат по особената си носия; Струга — 50 къщи най-вече от близките цинцарски села Горна и Долна Белица, но също и от Москополе и от Музикията. На 2 км западно от Ресен е с. Янковец, което има 162 къщи със 788 души жители, от които 20 къщи са цинцари, чийто брой често се увеличава твърде много, когато останали в него някои от пастирите цинцари, по произход от Периволи, които пасат стадата си в планината между Преспанското и Охридското езеро, гдето имат летни жилища, наречени колиби Изток (400-500 къщи). В Петрина пък дохаждат лете музакери. Недалеч на запад от Струга пък има също две цинцарски села, Горна и Долна Белица (цинцарски Бяладин сус и Бяладин джос), в първото — търговци и пастири, във второто — търговци и чифчии, много от които са се изселили в Струга, Охрид, Тирана и другаде. Летни пастирски колиби на цинцари има в северните македонски планини, в Пирин и Осоговската планина и др. Зиме те слизат със стадата си да зимуват в равнините. По-големичка такава група има в Кочанско — в самия град Кочани има 30 цинцари. Изобщо в освободената от нашите войски част от Македония цинцарското население наброява до 25 000 души включително с пръснатите в разните градове и паланки цинцари в същата област. В самия Битолски остров, както и в Крушево и Гопеш цинцарското население през последните десетина години е значително намаляло вследствие на изселяне: Търново и Магарево имат население почти половината от онова, което са имали по времето на пътуването на 226 Вайганд; Крушево — по-малко от половината цинцарско население в сравнение с онова време; Гопеш — също. Когато е дума за румънски елемент в Македония, не може да не се споменат и тъй наречените мегленски власи, които населят 11 села: Нънте (Нотре), Борислав, Лунци, Ошен, Люмница, Хума, Сирминина, Койнско, Черна река и Баровица — с около 14 000 души жители; едно село от тях, Нънте, е населено от влашки помаци, а друго, Баровица, е почти побългарено. Тези села са разположени в северната част на Мъгленската област, западно от Гевгели, и тукашното население говори един отделен румънски диалект, отличен от дакорумънски и циниарски, така че това население на своя си език не може да се разбере нито с цинцарите, нито с румъните; това е покрай речените два диалекта и диалекта на власите в Истрия четвърти диалект на румънския език, образуван на Балканския полуостров от езика на някогашните румънски колонисти (вж. за този диалект Dr. Gustav Weigand, Vlacho-Mcglen. Eine ethnographisch-philologische Untersuchung). И изобщо в етнографично отношение мъгленските власи се отличават съществено — особено по тип и хабитус — от останалия румънски елемент на Балканския полуостров. Проф. Константин Иречек съзира в тях потомци на ония печенези, които византийският император Алексий заселил в 1091 г., след като ги победил, в Мъгленско (вж. Archiv за славянска филология, т. XV). Няколко северни села от тая група са отсам линията на българската войска, някои са оттатък. Изобщо оттатък гръцката граница в Македония има много повече цинцарски поселища и повече цинцарско население отколкото отсам, особено в югозападната област. В източните краища в Сeрско, както в самия град Сер, в Джумая, в Демир Хисар, Нигрита, в Горни Порой, в чисто цинцарското село Рамна, на север от Бутковското езеро, и пр. цинцарите са все преселенци от западните краища. Интересна е историята на националната пропаганда между цинцарите в Македония и изобщо в европейска Турция. Предани на гърцизма, на гръцката черква и гръцките училища, вследствие на духовното възраждане на българите в Македония и борбите им за народна църква и училища, у цинцарите се заражда още в началото на втората половина на миналото столетие стремежът за въвеждането на родния език в черквите им, за отваряне на национални училища в техните общини. Подтик и подкрепа още по онова време намират в съединените по времето на княз Куза (1856 г.) румънски княжества, гдето се основал от „македоромъни” един комитет за национална пропаганда, който си поставил за цел събуждане заспалото през вековете национално съзнание у сънародниците в Пинд. В 1860 г. един такъв комитет от неколцина цинцари отправя един манифест, писан на румънски и гръцки, до своите сънародници, с който ги подбуждат да изхвърлят 227 гръцкия език от училището и черквата. В 1863 г. нов комитет, в който влизали и виdни румъни, отправил нов манифест със същата цел dо „братята ромъни” в Албания, Тесалия и Македония, на които се излага блестящият римски произход. По това време се направило опит, щото в свръзка със секуларизирането на манастирските имоти в Румъния от държавата да се основе фонд при Министерството на просветата за отваряне на училища румънски у цинцарите. В бюджета на това министерство за 1864 г. се предвидила вече за първи път сума от 14 000 лв. „за помощ на румъните и румънските училища в странство”. В същата година било отворено и първото румънско училище (основно) в Турция в с. Търново, при Битоля, от учителя Дим. Атанасеску, ако и за пръв път да се употребил румънския език в гръцкото училище във Влахо Клисура от сетнешния ръководител на румънското учебно дело в Турция, Апостол Маргарит, две години по-рано — в 1862 г. От тоя момент се започва усилена работа за отваряне румънски училища в тия краища с помощта на румънската държава. В Букурещ се основава специално училище (1865 г.) за подготвяне млади цинцарчета за учители в румънските училища в европейска Турция. Отварят се последователно училища преди всичко в Македония: 1867 г. — в Гопеш, 1868 г. във Влахо Клисура, Охрид, Крушево, а подир това и в Невестка (1875 г.). Така до Руско-турската война 1877-8 г. се отворили 8 румънски училища в европейска Турция, от които 6 в Македония. Отварянето на румънски училища все s подкрепата на румънската държава се засилило особено след тая война, и то пак преди всичко в Македония: Битоля, Прилеп и с. Селя при Бер в 1878 г.; в 1879 г. девически училища в Охрид, Гопеш и Крушево; в 1880 г. — в Маловища и пр.; в 1881 г. — в Нижо поле, Хрупища, Пляся и пр. и пр. В 1880 г. бил отворен също първият клас на румънския лицей в Битоля, в който следвали почти изключително стипендианти; той се основал с цел да се подготвят учители за цинцарските общини. По такъв начин до края на 1899 г. числото на румънските училища в европейска Турция нарасло на 93, някои от които съществували само по име, тъй като с редки изключения в цинцарските общини гръкоманите са значително по-силни в числено отношение и борбата с тях е непосилна. Дори в наша Македония, гдето борбата с гърцизма у цинцарите се е започнала сравнително по-рано, с изключение на Маловища и Гопеш, в които ромънизмът вследствие на това, че мъжете отиват на работа в България и Румъния, е надделял над гърцизма, гъркоманите са много по-многобройни, отколкото националистите. Поради ефимерното съществуване на много от тия училища румънският министър на народната просвета Арион е намалил от 1 септември 1900 г. техният брой на 78, броят на учителите от 178 на 139 души, а в свръзка с това и държавните разходи 228 за тях от 724 643 леи в 1899-1900 бюджетна година намалели на 300 000 леи в 1901-1902 уч. година. Подир година-две броят на училищата взел наново да се намножава и в 1905-1906 бюджетна година румънското Министерство на просветата поддържало в Македония, Албания и Епир 105 основни училища, а в бюджета за 1906/7 бюджетна година било предвидено за издръжка на румънските училища в странство 780 000 леи. При това начесто били гласувани свърхсметни кредити за поддръжка на румънската пропаганда: в 1903 г. например бил отпуснат извънреден кредит от 600 000 леи за постройка на румънски черкви и училища в Турция (вж. M.V. Codrescu, 1866-1906 г., Istoricul şcoalelor române din Turcia, Букурещ, 1906 г.; и по-рано Th.T. Burada, Cеrcеtări despre şcoalele române din Turcia, 1890 r.). 3a език в тези училища и черкви бил възприет румънският език, който учениците трябвало да изучават, а не самият цинцарски език. ЗАКЛЮЧЕНИЕ Вследствие на опустошителни войни и въстания северната половина на областта между Тимок и Морава, както и Видинско, в края на XVII столетие се явява почти съвсем обезлюдена и става землище за заселване на пришълци от околните места. Покрай преселници от по-западни краища на Пожаревско, по р. Млава и отчасти в Неготинско, покрай пришълци от Косово поле и от северните склонове на централния Балкан по средни Тимок (в Занчарско) тука виждаме преди всичко власи, дошли от през Дунава — от Банат, Седмоградско и Влашко, чието прииждане отсам Дунава е продължило до най-ново време: срещат се още в много села отделни люди, родени отвъд Дунава. Влашко население в същите места и дори в същите села както и днес намираме в тази област още в началото на XVIII столетие: чрез прираст и постоянно прииждане то се е намножило и нарасло до 200 000 души, разпростряло се по-нашироко и придало на целия край почти влашки характер, особно на източната му половина (вж. картата). Фактът, че целият този край има сега такъв етничен характер, може да бъде използван като много силен аргумент в наши ръце, в случай че владението му, което ни е необходимо за свръзка с централна Европа, един ден ни бъде оспорено. При това трябва да се има предвид, че Пожаревският окръг граничи на запад до р. Морава, която го отделя от Смедеревския, а това показва, че областта на тоя окръг е сравнително независима от областта отвъд Морава. Вън от този окръг, известен по своето плодородие, се явява като източник на храни за населението в планинските места към изток и югоизток. 229 В случай на концесии ще трябва да се има още предвид, че най-сигурната и удобна железопътна връзка с Австро-Унгария може да стане не от Неготин въз Дунава, гдето би била съвсем открита накъм Румъния, но от Зайчар на север по долината на Бяла река и р. Поречка, там, гдето върви днес шосето от Зайчар за Д. Милановец. Тук тя би била закрита от изток и от запад с високи планински вериги. При възстановяването на сръбската държава при княз Милош, именно от 1815 до 1833 г., източната граница на Сърбия започвала от дунавския бряг при Текия, срещу Оршова, минавала по планината Мироч и по водораздела между р. Поречка, Пек и Млава, от една страна, и Дунав, Тимок и Църна река, от друга, в югозападна посока стигала до р. Морава между Кюприя и Паракин (вж. картата). За пръв път в 1834 г. при княз Милош Сърбия тури ръка на земите по р. Тимок: по-рано тя никога не ги е владяла. Долината на р. Поречка, именно днешната Д. Милановска околия, тогава се свързала административно с Неготинско, с което тя държи природно най-близка свръзка. Границата между Неготинския и Зайчарски окръг, от една страна, Пожаревския, от друга, през планинския масив е в същото време естествено стратегическа граница между двете части на северната половина от областта между Тимок и Морава. Богатите медни рудници Бор и Майданпек остават отсам речената граница. Цинцарите в Македония съставят незначителен в числено отношение етннчен елемент, още по-малобройни са те в освободената ѝ част. При това в национално отношение в по-голямата си част са гъркоманн. 17.I.1917 г.